(Българска версия на тази публикация може да се намери на следващата страница.)
The greatest tragedy of being alive is perhaps having only one life. It is sheer fact you cannot experience more than your own lifetime. Unless, of course, you read a little. Be wary of spoilers, but here are some things I suspect you have not come to know:
Hamlet (1603), William Shakespeare
What is it to have your father, the Danish king, suffer treason by his brother? And you, ultimately torn between your responsibility and your love for a young woman, question whether suicide is a valid course of (in)action?
Jane Eyre (1847), Charlotte Brontë
What is it to marry a man only to find he has already has a wife that he keeps locked in one of the rooms in his house? What if you had been that wife in the room, the impure of descent, who does not fit in contemporary society? Do you fit in society, or does society fit you in?
Les enfants terribles (1929), Jean Cocteau
What is it to be in love with a schoolmate, but have him bullying you, not responding to your feelings? What if you, as a teenager, meet life's hardships with an unprecedented amount of opium, where you are led to perpetually commit incest in a room you never quit for several years - and perhaps never leave at all?
Surfacing (1972), Margaret Atwood
What is it to leave your French-speaking home at an early age, only to come back years later, hardly speaking your 'mother tongue', in search of your missing father? What is it to be traumatized by the abortion you were forced to have by your ex-husband?
Indeed, there is a limitless body of literature that can enrich your personal life by introducing that of another. The problem is that the other is usually a victim of Othering, whereby we are pushed away from empathizing with them. (The wife in Jane Eyre – do you think Charlotte Brontë offered a deep and profound insight into this non-English creole woman, between empire and colony?)
There is a link between the four texts I presented. Namely, they all deal with the topic of desire (in an erotic sense), implicitly or otherwise. Yet desire is not something people often discuss in literature or in their everyday lives – and that is truly a grave mistake.
For, you see, it is not the fact of our desire, but the socialization of that fact which influences our lives and experiences. To take a different example from the previous four, in Edith Wharton’s The House of Mirth (1905), the main character Lily Bart struggles to find her place in society as she cannot decide which man to marry – she is used to living in the lap of luxury, so she seeks to marry not out of love, but also for money and social status.
And here is the important thing: one can argue she is portrayed as dependent, weak and indecisive not because of the fact of her liking men, but because of the socialization. Because she likes men and lives in a society where they have economic leverage over the opposite gender (1900s America), the circumstances of her attraction ultimately shape her as a character.
If you think about it, this is why people (don’t) marry – a society does (not) offer them social and economic advantages if they (don’t) follow a behavioural model according to their desire. Marriage is very often an economic affair – the very thought it might be solely out of love is utterly and hopelessly romantic.
But enough propaganda. Have you ever wondered what it is to chase wind?
Windchaser
Will you let me chase,
To run full of hope?
A symphony takes place,
An elegy of elope
From birds of a choir
Static on wire
Ever so joyful, in euphoria
They shall look below and sing: “Gloria
To the dreamers, respect we show it!”
The birds now celebrate the doomèd poet.
What is it to chase wind? To know there is no end to fatigue and pain, but to continue running? What is it for birds, lesser yet higher, more numerous and mobile, to laud your tragedy? How can one make the birds relate?
And finally, what do we do when we become one of the windchasers?
What, oh what, oh what…
This post is available in two languages. You will notice that there is a difference in tone when talking about queer and ‘странните’ (lit. ‘the strange ones’). If I desire to uphold the impeccable saintliness of my mother tongue, I am forced to attribute the meaning and quality of ‘strange’ to ‘странните’ (‘the queer’).
I would like to highlight that if you want to use ‘to queer’ or ‘queering’ in Bulgarian, the etymological equivalent from the word ‘strange’ (страннен, lit. ‘of the side’) would be ‘отстранявам’, but that word unfortunately has the meaning of ‘putting aside’, ‘getting rid of’.
Have you ever thought what it would be like to be on the other side; on the side of the Other? To be bashed and looked down upon by people who know nothing of your experience?
Perhaps it’s time to start wondering.
(An English version of this post can be found on the previous page.)
Най-голямата трaгедия на това да сме живи е може би факта, че имаме само един живот. Няма как да преживеете повече отколкото един живот ви дава време. Освен ако, разбира се, не почетете малко. Имайте предвид, че следват така наречени „спойлери“, но ето някои неща, които не очаквам да сте узнавали:
Хамлет (1603), Уилиям Шейкспир
Какво ли е баща ти, датският крал, да бъде предаден от брат си? И ти, раздвоен между дълга към семейството и любовта към една млада хубавица, да се чудиш дали самоубийството е приемливо (без)действие?
Джейн Еър (1847), Шарлот Бронте
Какво ли е да се омъжиш за някого само за да разбереш, че той вече има жена, която държи заключена в една от стаите на къщата си? Ами ако пък ти беше заключената в стаята, от нечист произход, невписваща се в съвременното общество? Ти ли се вписваш в обществото, или обществото вписва теб?
Децата ужасни [Les enfants terribles] (1929), Жан Кокто
Какво ли е да си влюбен в съученик, но той да те тормози, да не отговаря на чувствата ти? Ами ако ти като млад юнoша посрещаш трудностите на живота с немислими дози опиум? И така не напускаш едната стая, в която няколко години навред се отдаваш на инцест?
Изплуване [Surfacing](1972), Маргарет Атууд
Какво ли е да напуснеш франкофонския си дом като малка и да се върнеш няколко години по-късно, едвам способна да говориш 'майчиния си език', в търсене на баща си? Какво ли е да си травмирана от аборта, който бившия ти мъж те е накарал да направиш?
Навярно има безкрайно много литература, която може да обогати личния ни живот, като представя живота на другия. Проблемът е, че другият много често е жертва на Отчуждение (на английски Othering), където вече не е просто „друг“, а „Чужд“. По този начин ние сме отблъснати от тях, за да не им съчувстваме. (Жената в Джейн Еър – мислите ли, че Шарлот Бронте предлага дълбок и смислен поглед в живота на тази обречена, нечистокръвна жена, родена извън Англия, попаднала в капан между империя и колония?)
Има връзка между четирите текста, които ви представих. Всичките се водят от темата на желанието (в еротичен смисъл), някои по-изрично от други. Но желанието не е нещо, което хората обсъждат често, било то в литературата или в ежедневието си. Това, смятам аз, е голяма грешка.
Трябва да отбележим: не фактът на нашето желание, а социализацията на този факт влияе на нашия живот и опит. Да вземем друг литературен пример – в Дома на веселието [The House of Mirth] (1905) от Едит Уортън, главната героиня Лили Барт търси своето място в обществото. Тя не може да реши за кого да се омъжи – свикнала е да живее луксозно, затова търси мъж не просто заради любов, но също за пари и престиж.
И тук е важното: човек би могъл да каже, че тя е представена като зависима, слаба и нерешителна не заради факта, че харесва мъже, а заради социализацията. Именно защото харесва мъже и живее в общество, където те имат икономическо предимство (Америка през 1900-та година), обстоятелствата на нейното желание са определящи за нея като герой.
Ако се замислите, затова хората (не) сключват брак – едно общество (не) им предлага социални и икономически предимства ако (не) следват модел на поведение според желанието им. Бракът много често е икономическа сделка – мисълта, че е само и единствено от любов, е крайно и безнадеждно романтична.
Стига толкова пропаганда. Питали ли сте се какво е да гониш вятър?
Ветрогон
Ще ми дадеш ли да
гоня,
да тичам обнадежден?
И ще се чуе симфония,
елегия от смирен
хор от птици
окачени на жици
от радост изпълнени, в
еуфория
ще гледат под себе си и ще пеят: „Глория
на
мечтателите, пред тях поклон!“
Птичките просто си възхваляват обречения ветрогон.
Какво ли е да гониш вятър? Да знаеш, че няма край на умората и болката, но да продължиш да тичаш? Какво ли е птиците, по-низши и по-извисени, многобройни и по-свободни, да хвалят трагедията ти? Как може човек да накара птиците да му съчувстват?
И накрая, какво ли е да станеш един от ветрогоните?
Какво ли, какво ли, какво ли…
Тази публикация е достъпна на два езика. Ще забележите, че има различно звучене между изразите queer и „странните“. Ако желая да удържа непокътната светост на майчиния си език, налага ми се да предам значението и качеството на „странност“ на „странните“.
Бих искал да отбележа, че ако човек иска да използва глагола „to queer“ или съществителното „queering“ на български, етимологично и интуитивно от думата „странен“ (букв. „от страната на нещо“) то би било „отстранявам“, но за съжаление тази дума има значението на „оставям настрана“, „премахвам“.
Чудели ли сте се какво е да си на другия бряг; на брега на Чуждия? Да бъдете ругани и нежелани от хора, които не знаят нищо за живота и опита ви?
Може би е време да започнем да се чудим.